Симбионти

   Хаотични мисли се блъскат в главата ми, но гледката пред очите ми мигом ги заглушава и ме обзема вътрешна тишина. Около мен има само звезди - ослепително бляскави и толкова близки. Не съм на Земята, на ледения пръстен на Сатурн съм. Космоса е черен като катран и също толкова тежък. Крехките ми кости едва издържат налягането на вакуума. Няма да умра, но ще усещам ехото от болката още няколко седмици.
   До мен стои Крис и мълчаливо наблюдава пътя на една комета. Двамата се носим един до друг в черния космос, където вселенските звуци не достигат до човешките ни уши. Гласът на Крис прокънтява в ума ми и ме сепва.
    - Трябва да се връщаме. Имам чувството, че черепа ми ще се смачка като кутийка с безалкохолно.
   Кимнах в съгласие, но не посмях да му отвърна. Спогледахме се за последен път и се сляхме един в друг. Боли, но колкото по-често го правим, толкова по поносима е болката. Всеки път се случва по един и същи начин – кожата ми започва да се загрява и усещането е все едно гори, цялото ми тяло започва да потрепва и да търси другата си половина. Всичко това трае само миг и щом се докоснем телата и душите ни се преливат едни в други и двамата вече съществуваме само като едно ярко кълбо енергия. В тази си форма можем да отидем където си поискаме – до всяка една точка на света, на най-високите върхове, в дълбините на океана, в необятния космос, дори в огнените недра на Земята. Ние сме единствените останали живи симбионти на планетата и никой никога не успя да ни обясни нито какви сме, нито защо ни преследват.

***

   Въздухът над поляната се завихри, синьото небе проблесна, разцепи се на две и ние изпаднахме на меката трева. Все още бях дезориентирана и не знаех къде се намираме.
    - Не мога да повярвам, че стигнахме чак до Сатурн. - Крис се надигна на лакти до мен и вдиша дълбоко сладкия въздух. Където и да бяхме, природата около нас беше разцъфнала и слънцето топлеше нежно лицето ми.
    - Никога не бяхме стигали толкова далеч. Прекалено далеч. Не останаха места, където можем да се скрием за по-дълго. – въздъхнах.
    - Не можем вечно да бягаме, ще се наложи да спрем за малко и да измислим начин да се отървем от Адските хрътки. - лицето му беше сериозно и между очите му се вряза дълбока бръчка.
    - Крис, те са избили всички преди нас. Какъв шанс имаме ние двамата срещу стотици от тях?
    - Няма да се предадем, Алис. Те все още не са видели на какво сме способни.
    - Ние самите още не знаем на какво сме способни. – казах аз и в този момент косъмчетата по врата ми започнаха да се изправят. - Нямаме време за повече приказки! - костите на ръцете ми вече вибрираха леко. Започнеше ли по тях да се разлива топлина, бяхме обречени.
    - Не знам къде сме, но днес късметът не е на наша страна, озовали сме се съвсем близо до отряд хрътки.
   Той се огледа, но знаеше, че не бива да спори с мен. Усещах Адските хрътки, секунди преди да ни догонят.
    - Къде не сме били до сега? - попита Крис, а въпросът му прозвуча в ума ми и не достигна ушите ми.
    - Сещам се за едно място, но няма да ти хареса.
    - Къде искаш да отидем?
    - Все още не сме били в действащ вулкан. - отвърнах аз и видях как лицето му се разтегли в грозна гримаса.
    - Алис, ще изгорим! Мразя огъня, не искам да горя - като парче восък, което не се топи. Кълна се, идеите ти ще ни довършат по-скоро от хрътките! - отекнаха думите му в ума ми.
    - Ще бъдем там само миг, после ще отидем в Безвремие, така ще имаме малко повече време да помислим.
    Крис кимна с нежелание, но виждах съгласието в погледа му.
    Един миг, едно изпомпване на сърцето и бяхме в недрата на Земята, в душата на вулкана. Течна магма ближеше кожата ми. Болката взриви главата ми и се разпростря по цялото ми тяло. Крис все още не беше пуснал ръката ми и сега ме стискаше със сила, с която можеше да счупи всяка костица в дланта ми. Магмата гореше кожата на тялото ми, но то се регенерираше отново.
   Крис опря чело в моето и енергията, която изригна от него, нежно се уви около тази, която се процеждаше от мен. Душите ни се сляха и за миг ни издигнаха високо в небето, извън гърлото на вулкана. Вечността се разтегли и ни всмука в измерение, където времето беше спряло. Тук бяхме свободни и никой не ни преследваше.
   Наричахме го "Безвремие", но не можехме да останем дълго. Тук решавахме къде да отидем след сливането. Скачахме от място на място, а това измерение служеше за мост, по който можехме да минем. В Безвремие просто съществуваш и си вечен, но нямаш право да останеш, не и повече от няколко часа.
    В това измерение няма нищо освен атмосфера, в която можем да оцелеем. Двамата се носим в нищото, а около нас се вихри цветна материя, все едно гледам през някоя от онези играчки, наречени калейдоскоп. Безвремие не може да се обясни, то трябва да се види, да се почувства.
    - Имам план. - думите на Крис прозвучаха в главата ми.
    - Слушам те.
    - Те ни усещат, нали? Не знаем как, но хрътките винаги разбират къде сме.
    - Така е..
    - Обаче никога няма да могат да ни намерят, ако просто останем в Безвремие.
    - Това е невъзможно и ти го знаеш. - прекъснах го аз.
    - За сега да. Трябва да намерим Острова в Безвремие. Баща ми го е виждал, когато е минавал от тук, писал е за него в дневника си.
    Въздъхнах с мъка, знаех, че Крис се хваща за сламки. Подозирах, че и той го знаеше.
    Ние сме симбионти, също като родителите си, но тях вече ги няма. Единственото, което ни остана от тях е дневника на бащата на Крис, пълен с кратки обяснения, несвързани изречения и странни скици на машинки и изобретения, които не разбираме. Първият път, в който аз и Крис се сляхме, Адските хрътки ни откриха за два дни и едва се измъкнахме живи. Никой не ни беше предупредил за тях. Единственото, което успяхме да научим от дневника е, че те са хора, братство от бездушни войни, отдадени на древна клетва да унищожават всички симбионти. Умъртвяват ни с токсичните си кадмийни оръжия, а ние дори не знаем причината за това. Нямаме шанс за оцеляване, ако стоим на едно място. Единственото, което ни остава е да бягаме.
   Крис очаква да се съглася с него, но аз съм тази, която гледа реално на нещата, а той е този, който все се надява да измами съдбата.
    - Тук няма остров. Това са само измислици, разказвани на малките симбионти, имали късмета да израснат с поне един родител – ти си ми го казвал. Дори и да си прав, баща ти вече го няма, за да го попитаме за Острова. Нямаме идея как да останем достатъчно дълго в измерението, то винаги ни изхвърля прекалено рано. Усещам го и сега – нямаме много време за губене, трябва да поспим, за да възстановим силите си.
    - Така е, права си, но аз мисля че разгадах с кое изобретение баща ми е открил Острова. Трябва само да построим машината и ще имаме шанс да се спасим.
   -  Престани да витаеш в облаците, омръзна ми от твоите нереални планове! – бях груба, но вече бях стигнала предела на силите си.
   -  Алис, трябва поне да опитаме. – той млъкна и после ме хвана за ръката - Проблемът е, че ще ни трябват мед, олово и кадмий.
   -  Кадмий? Ей сега вече знам, че наистина си полудял! - извиках в главата му аз.
   -  Лудост е това, което правим ние. Този безкраен бяг ни убива бавно. - прозвучаха тихо думите му и погалиха ума ми. - Имаме по-голям проблем, времето ни тук свърши - трябва да излизаме. Сега!
   Измерението се готвеше да ни изхвърли много по-рано от предвиденото. Това не се беше случвало до сега. Безвремие се сви и ние се сляхме в едно същество от чиста енергия с едно тяло и две души.

***

   Озовахме се в пещера. През ниския ѝ отвор се промъкваха слънчеви лъчи и се чуваха песните на пойни птици. Крис хвана ръката ми и ми помогна да се изправя. Тръгнахме приведени към изхода, но в момента, в който се излязохме отвън и погледнахме къде се бяхме озовали, сърцата и на двама ни замряха.
   Пред погледа ни се разкри гледка, по-ужасяваща и от най-мрачния ми кошмар. В кръг около устата на пещерата бяха застанали дванадесет Адски хрътки, с извадени и насочени към нас кадмийни ками. Един от тях излезе отпред - мъж с черна коса, зелени очи и
цивилни дрехи. Изглеждаше млад и добродушна усмивка разтегляше устните му.
   - Деца! Колко се радвам , че ви открихме, най-накрая. Защо бягате от нас? Ние искаме само да ви помогнем. - Хрътката говореше спокойно и аз забелязах, че не носи оръжие.
   - Вие сте убийци! - изкрещя Крис до мен и стисна силно ръката ми. Стреснах се и подскочих, най-накрая освободена от парализата, която ме бе обхванала. Хрътката, която стоеше от лявата ми страна се усмихна хищно под ниско нахлупената си качулка.
   - Не си мислете, че ще се предадем лесно! - думите ми прозвучаха високо и хладнокръвно, но страхът, който изпитвах достигаше до кресчендо. Не исках да умра. Не сега. Не и когато бяхме прекарали толкова време да бягаме и да се крием.
   - Мила, ние няма да ви сторим зло. Как можа да си помислиш, че бих причинил нещо лошо на собствената си дъщеря?!
Дъхът ми секна и дробовете ми се свиха болезнено.
   - Лъжеш! - казахме в един глас аз и Крис.

   - И защо ми е да лъжа, ако единственото, което исках е смъртта ви? Алис, съкровище, трябва да дойдеш с мен. Майка ти така ще се радва да те види. Не искаш ли да се върнеш при семейството си и да бъдеш щастлива? - Хрътката ми се усмихваше ласкаво, а ъгълчето на устата му потрепна и се разми като боя от картина. Премигнах, но мозъкът ми не ми предостави обяснение на това, което бях видяла току що.

   Огледах се и започнах да забелязвам малки несъответствия в пейзажа. Птичка застинала на средата на полета си зад клона на близкото дърво. Облак, който не променя формата си и сянката на храст, която не се движи с останалите сенки. Нещо тук не беше наред. Започвах да виждам грешките по-ясно от всичко останало и тогава светът изгасна.

***

- Изключи машината. Обект А17 пак започна да се пробужда. Трябва да повторим експеримента отначало.

- Проблемът винаги е в А17, К18 е перфектен! Можем да го водим като кукла на конци.

- Да, но на нас ни трябва момичето. Тя е по-силна. С нейна помощ ще успеем да намерим Острова в измерението. Там ще живеем вечно, на място, където времето е спряло и никой не може да умре.

 

[Симбионти© 2018 Марго Баес]