Честит рожден ден!

Тоби подритваше камъчетата по тротоара и си тананикаше Джубокс Герой на Форинър. Лекият ветрец разнасяше аромата на нечие загасващо барбекю. Момчето пое голяма глътка от сладкия летен въздух и се усмихна само на себе си, харесваха му тишината и спокойствието късно вечер. Повечето жители на градчето отдавна спяха в леглата си, а той сякаш се бе отправил на приключение по пустите улици.

Тоби се прибираше от собственото си парти за рожден ден. Приятелите му го бяха изненадали и дори му бяха взели торта от скъпата сладкарница на центъра. Той се усмихна отново и си помисли, че този ден не може да стане по-хубав. Тогава се сети за брат си и вината го жегна в стомаха като горещ нож. Радостта от чудесното празненство избледня и той усети странна горчилка в гърлото си. Раян му липсваше ужасно много. Как бе могъл да забрави за брат си точно днес? Той беше само една година по-голям от Тоби и бе роден на същата дата като него. Някъде в далечината избуха бухал, момчето се сепна и погледна ръчния си часовник, след това ускори крачка. Родителите му много държаха да спазва вечерния си час, а той имаше още поне 15 минути докато стигне у дома си.

Тоби крачеше бързо по единствената по-централна улица на градчето. Магазините, ресторантите и кафенетата отдавна бяха затворили, а коли минаваха изключително рядко, така че той можеше да върви по средата на голямата улица, ако искаше. Имаше само едно място, от където не обичаше да минава, но нямаше друг избор – главната улица на града се пресичаше с улица Рейн, на половината път за дома му. Рейн бе една задънена и обрасла с плевели 400 метрова улица, на която не стъпваше почти никой. В петте къщи, които бяха останали на нея никога не бяха живели хора, а само плъхове и улични котки. На времето, когато я бяха прокарали, тя е трябвало да стига до шосе 6 и там да се намира цял квартал от къщи, но строителната компания бе фалирала и проекта така и не бе завършен. Сега тази част от града беше занемарена, сива и напомняше за загниваща рана върху младо тяло. Децата я избягваха, възрастните се оправдаваха, че нямат работа там и никой не си правеше труда да оплеви и окоси избуялата трева, да смени крушките на уличните лампи или да преасфалтира неравния, напукан път.

Тоби се бе замислил за брат си и не усети кога стигна до съдбовния кръстопът. Сива котка се стрелна пред него и изчезна във високата трева край тротоара, той подскочи и за малко не извика от уплаха. Огледа се и видя ръждясалата синя табела с надпис „Рейн“, после погледа към тъмнината зад знака. Опита се да напрегне зрението си, но улицата не беше осветена и той трудно различаваше очертанията на първите къщи. Точно се готвеше да продължи по пътя си когато му се стори, че чу някой да казва името му. Вятърът сякаш донесе думата, завъртя я игриво край ушите му, а след това я отнесе. Той се ококори и пак се огледа около себе си - улиците бяха празни, а витрините на магазините и ресторантите – тъмни. Не видя никого и точно когато понечи да продължи по пътя си, го чу отново:

-  Тоби, тук съм - първата къща в дясно.

Момчето се вцепени, някой сигурно си правеше шега с него. Гласът звучеше толкова истински, толкова познат, толкова близък, но бе невъзможно да го чува. Невъзможно беше, защото това означаваше, че чува брат си да го вика.

-  Хей Тоби, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Гласът беше тих, но се чуваше отчетливо, сякаш брат му стоеше на няколко метра от него. Тоби продължи да се оглежда, но все така не виждаше никого. Той пое дълбоко дъх и със сковани крака пристъпи към тъмнината. После се спря, не знаеше какъв дявол го бе обсебил, но нещо дълбоко в него го караше да разбере кой е този, който го викаше. Дали не му се бе причуло? Дали не тъгуваше толкова силно за Раян, че бе започнал да си въобразява. Тоби стисна юмруци и пак пое по неравния път към неизвестното. След няколко крачки очите му се приспособиха към тъмата и той се спря пред постройката - грохнала, едвам държаща се на пироните си гротеска с графити по сивите стени и натрошени прозорци на двата етажа. На покрива ѝ се мъдреше пречупен гръмоотвод, който приличаше на кокалест пръст на старец заканващ се да не припарват до къщата му.

Лудост беше да влезе там, при нормални обстоятелства кракът му нямаше да стъпи на улица Рейн, а сега сякаш невидима сила го теглеше към търбуха на порутената къща. Тогава го чу за пореден път и страхът се плъзна като лепкава слуз по гърба и ръцете му.

-  Братле, знам че си там. Искам вече да се прибера у дома, мама и татко достатъчно ме наказваха. Няма ли да ми помогнеш, не мога да изляза от тук?

Тоби не разбра как, но въпреки нежеланието си, краката му сами прекосиха двора и ръката му хвана здраво дръжката на мръсната вратата.

„ Няма да се отвори, сигурно е заключено и няма да мога да вляза в къщата.“ – Помисли си той, но за негова изненада дръжката сякаш сама се завъртя в ръката му и вратата изскърца като капака на стар ковчег. Тоби влезе колебливо в черното предверие, очите му бързо свикнаха с мрака и той започна да забелязва контурите на стените и стълбите, водещи към втория етаж. Извади телефона си, за да използва вграденото фенерче. В къщата никога не са живели хора и няма мебели, в които би могъл да се препъне, ако понечи да избяга навън. Тоби продължи да върви бавно, но сигурно, все по навътре в къщата, която помисли си той:

„Прилича на заспал звяр, готов всеки момент да се пробуди и да ме погълне.“

Видя пред себе си коридор с няколко врати и тогава чу гласа отново, идващ от към дъното му. 

- Тук долу, Тоби. В мазето съм. Моля те, помогни ми, много ми е студено и искам вече да се прибера.

Устата му пресъхна и щом се опита да преглътне, сякаш шкурка раздра гърлото му. Единствената мисъл в главата му беше, че трябва да разбере дали наистина това, което чуваше беше гласа на брат му. Нормален човек би си плюл на петите още в началото, но той беше като хипнотизиран и продължи да върви към последната вратата. Застана пред нея и по гърба му изби ледена пот. „Трябва да знам“. Посегна към дръжката, а ръката му сякаш се движеше сама. „Трябва да знам“. Дори да искаше да се върна назад, краката му няма да го позволят. „Трябва да знам“.

Открехна вратата и го заля мирис на мухъл и гнилоч. Той вдигна ръката, в която държеше телефона си и светлината освети стълбите, които водеха към мазето. Дървената стълба скърцаше зловещо при всяка негова стъпка. В него започваше да се надига ужас, какъвто не бе изпитвал до сега. Сърцето му биеше като чук в гърдите му и въздухът сякаш едва стигаше до дробовете му.

Стъпи на циментовия под в празното помещение, което някога е можело да приюти работилницата на нечий баща или пералнята и сушилнята на нечия майка. Това не се е случило и сега Тоби оглеждаше, с помощта на светлината от телефона си, една голяма празна стая, в която се процеждаше тънка линийка лунна светлина от малък прозорец близо до далечния десен ъгъл. Не видя никого и започна малко да се успокоява, когато чу гласа за пореден път. 

- Не се прибирай в къщи, тази вечер. – каза някой зад него.

Момчето замръзна на място. Не можеше да се обърне, не можеше да продума, не можеше да мисли. Гласът идваше изпод стълбите, по които беше минал преди секунди. 

-  Чуваш ли ме, Тобс? Не се прибирай вкъщи!

           -  Раян ти ли си? – Успя да промълви Тоби.

           -  Ако не искаш да свършиш като мен, няма да се прибираш и ще изчезнеш от града, за да не те намерят онези с черните очи.

Звучеше точно като брат му, когато беше жив. Звучеше като обикновен човек, не като някой, който е бил погребан в студената твърда земя преди една година.

     -   Майка и татко ще се притесняват за мен, не мога да не се прибера. Кой не трябва да ме намира? Раян, това наистина ли си ти? –  Едва продума Тоби, продължавайки упорито да гледа голата циментова стена пред себе си. 

         -  Нямам много време, не трябва да вярваш на онези с черните очи. Мислиш, че са твои роднини, приятели, но всъщност не са и когато ги погледнеш в очите го разбираш, защото те са черни като бездънни ями. Знам само, че когато станах на 13 години, умрях и знам, че днес ти ставаш на 13 години и същата участ ще сполети и теб.

Тоби не можеше повече да стои с гръб, вече не усещаше ледените тръпки които се плъзгаха по кожата му. Той се завъртя бавно на петите си и вдигна ръката, в която държеше телефона си. Светлината започна да се плъзга от крака му към първото стъпало и да се издига по посока на фантомния глас. Тогава момчето го видя. В дъното зад стълбите стоеше брат му, или това, което беше останало от него. На мястото на очите и сърцето му зееха черни дупки, а кожата му висеше на слузести парцали по протегнатата му кокалеста ръка. 

- Бягай братле, бягай и не се прибирай! – устата му беше отворена и сякаш се готвеше да го погълне.

Този път гласът на Тоби не го предаде - той изкрещя толкова силно, колкото не знаеше, че може и краката му сами го понесоха по стълбите, през коридора и през външната врата, която той чу да се затръшва след него. Не можеше да спре да бяга, не можеше и да се обърне да погледне след себе си от страх да не види разложеното тяло на брат му, да се носи след него в нощта. Кръвта се блъскаше яростно зад ушите му. Не можеше и да мисли. Знаеше само, че му вярваше, вярваше на всяка дума, която излезе от мъртвата му уста. Знаеше, че това беше Раян и че го предупреждаваше, за да спаси живота му. Не знаеше, къде отива, просто бягаше. След няколко пресечки спря, но имаше чувството, че беше бягал с часове. Приви се от умора, а дробовете му хриптяха неистово и се опитваха да се напълнят с кислород. Нечии бели лачени обувки стъпиха пред него и той чу познат глас: 

- Скъпи, какво правиш в тази част на града, трябваше вече да си се прибрал? Знаеш, че не обичаме да закъсняваш.

Тоби бавно се изправи и погледах към майка си и черните ѝ като полунощ очи. 

 

[Честит Рожден Ден © 2018 Марго Баес]